Alexandra

Alexandra

Когато съдбата ти е отредила нещо не можеш да избягаш от нея,колкото и да не искаш,колкото и да бягаш.Рано или късно те намираше,връщайки те там където трябва да си.Там къде тоя те иска без да се интересува дали ти го искаш ли не.Независимо от желанията ти,ти си осъден да служиш на съдбата си.Съдба,която като дете не можеш да разбереш,искайки да  я промениш.Искай ки нещата да са различни,ти да не си различен,да си обикновен човек и съдбата да не се намесва в живота ти.Кой не би го желал,кой не би искал сам да е господар на живота си?!Всеки би искал,дори тя.Дори и Александра искаше и все още го иска,но за разлика от някога сега знаеше,че не може да избяга от съдбата си.Не можеше да избяга от същността си,от това че притежаваше нещо,което не всички имаше.Нещо,което я правеше различна,давайки и силата да променя света към по-добро.Нещо наречено Дарба.Дарба,която бе променила света й отпращайки я да живее далеч от семейството си,от дома си.Далеч от хората които обичаше,израствайки с напълно непознати хора.Малката Александра не искаше това,не искаше да приеме факта,че майка й е фарадим,че носи гена й и че е наследила дарбата.Не искаше,но нищо не можеше да стори,майка й бе решена да я прати в Цитаделата да се обучава за слънцебегач.И така й стори,отпрати я надалеч от земите на Мерида за да се обучава.Според нея това бе съдбата й,смисъла на живота й.Нещо в което едно дванадесет годишно момиченце не вярваше,но бързо щеше да разбере че думите на майка й бяха истина,че съдбата й бе да е там.

Съдбата й сама я насочваше в правилната посока,сама й нашепваше   на къде да поеме всеки път щом искаше да се откаже,всеки път опитвайки се да избяга.Тя я връщаше,убеждавайки я че да е слънцебегач е най-достойното нещо,което можеше да й се случи.В началото не смяташе така,не го мислеше и при първият й заслужен пръстен,при ритуала за девственост.Ритуал който тя не навиждаше,беше нещо отвратително за нея до този момент.Но след него установи,че не е така.Установи,че това нещо й харесваше,не само акта но и това да получи първият си пръстен.Да усети че наистина времето й тук не беше напразно,че наистина е специална.Това бе повратният момент в живота й,карайки я да приеме съдбата си,макар на моменти да продължава да иска да избяга,да е различна.Но бе установила че не може,не тя избираше съдбата си,а обратното.Съдбата бе избрала нея,превръщайки я в нещо,което можеше да я накара да се гордее със себе си.Да се отвори към света и да спре да се затваря в себе си,да преоткрие нови хоризонти,нови неща на които бе способна.Да открие,че любовта боли,че липсата на семейството оставя следи,че силата дадена й от съдбата не стопля сърцето й.Сърце,което малко по-малко затвори в себе си,позволявайки на света да види само фасадата на това което трябваше да е.Онова което хората очакваха от нея,силна и борбена жена,без чувства и емоции.Хладнокръвно правейки онова което й наредят,онова което се очакваше от нея.

Правейки го до днес,преглъщайки фактите,че се бе превърнала в друг човек,че не бе себе си.Но така бе най-добре,ако беше себе си вече щеше да е избягала от всичко това.От този живот,който й бе насъден,а не желан.Не можеше да го стори без да посрами семейството си,за това  и не го направи.Живеейки живота,който очакваха от нея,но не и от нея самата.